Ледът е форма на водата –
забравила за любовта.
И с остър пукот в тишината
нацепва се сибирската сълза.

Под белите могили на живота
замръзва плът на северна земя,
а ехото на режещ вятър
разнася песен на жена.

След нея Кай върви унесен,
пленен е той от дяволско стъкло.
Парчето, паднало в окото,
закрива земното добро.

И той не вижда повече цветята,
не вярва вече в пролетта,
забравя за животните в гората,
за своя дом и младостта.

И тича все напред след нея –
красив мираж от белота.
Но мокър в преспите затъва,
изтръпва даже от страха.

– Кралице снежна, пак вземи ме!
Ще бъда твой покорен роб.
С една целувка извиси ме,
и моята любов не ще намери гроб.

– Щом искаш мене, забрави за нея!
За вярата и смелостта.
В покоя мой със страх се влиза –
без воля, сила и душа.

На кладата от ледени висулки
хвърли наивно любовта –
тя грозна е и много топла,
отключва земните сърца.

А ние с теб сме съвършени –
безгрешни, силни и добри.
От земните си страсти ти пусни се
и Герда даже забрави.

– Коя е Герда? – смееше се Кая,
но бузите му бяха със сълзи.
Едно парченце в него беше живо

и още имаше мечти.