Соленият връх на Бога

11 нояб. 2022 г., 10:51

Поэзия

289 5 8

Като котка, която впива нокти във дънера гол,

и не може да слезе, защото е стръмно дървото,

тъй и аз се качих на върха, върху буците сол,

със които сладих нечовешкия вкус на живота.

И огледах се аз – прашен конник след дълга езда.

За торба сладка сол цял живот стръмни пътища бия.

А на мен ми горчеше даже глътката прясна вода.

И гласът ми застърга като вятър във зимна бурия.

А когато събрах със последните силици дъх

и обърсах потта, по врата ми потекла на вада,

с цяло гърло извиках: – Боже мой! – от соления връх.

– За какво ми е, Боже, тази твоя лъжовна наслада?

И защо този свят Ти по образ жесток натъкми?

Някой друг да се ражда в поляни с треви и със билки.

А пък аз да проклинам, че живея в горчиви земи.

И да псувам съдбата, която ни кърми с горчилки.

В Твойте глухи уши аз надувам небесния рог.

Цял живот сол да мъкна? Ти ли, Господи, тъй ме наказа?

Ако още си горе, и на живите още си Бог,

ако още те има, подкрепи ме най-после да сляза!