Спектакъл

7 янв. 2016 г., 18:35

Поэзия

377 0 2

Студено е и тишината мръзне

зад моето дантелено перде.

Дъждът навън в снежинки се превръща.

Познато. В мен събужда се дете.

И припознавам в малката си стая,

печката натъпкана с кюмюр,

съхнещите дрехи от игране

на вързания над леглото шнур.

В този миг и крушката изгаря

режимът да напомни може би.

С пипане отивам аз до края,

където се целуват две стени.

И само самотата ме прегръща,

дъждът разпява моите мечти.

Всяка вечер е една и съща,

надеждата към утрото лети.

Китарата проплаква да я взема,

вълшебно и различно днес звучи.

Малката ми стая става сцена

и тишината още пò мълчи.

Довереница (Дочка Василева)

2016-01-07T23:29:09+02:00

"С опипване отивам аз до края,
където се целуват две стени"

Най-поетичния ъгъл! Поздравления!

.
линасветлана (Лина - Светлана Караколева)

2016-01-07T18:39:08+02:00

Всяка сцена си има своя стопанин, а ти стопанисваш добре уюта от който имат нужда зимните неволи. Аплодисменти и Сърдечни поздрави!