SPLEEN

Гори над мен на залеза пожара

– и в прекия му смисъл, и в преносния –

и в този огън моят ден изгаря

и слизат облаците буреносни.

И Дунав къдри смуглата си кожа

на вятър северен под острието,

и капят сбръчкани листа под ножа му,

плешиви клони щръкват към небето;

и лъхва студ, и пада тежка влага,

и старата камина тънко свири;

и пряка, и преносна есен ляга

по рамото на голите баири.

И трябва да запаля малък огън,

за да ме топли в идващата вечер,

но нямам жар, и без дърва не мога –

тъмнее вън, гората е далече.

Но зная тъмен лес с чепати стволи,

през клоните луна студена свети,

а клоните чернеят странно голи –

лесът на родословните дървета.

Познавам своето дърво. И зная –

по него вече няма вейки млади.

Дърветата, изсъхнали накрая,

догниват прави или тежко падат.

Дърво ненужно, изсушено, кухо...

На паметта си с острата секира

сека през сълзи гнилото и сухото –

дошло е времето да се умира;

а щом е тъй, да бъде край достоен –

от твоя ствол, от сухите ти клони

да пламне огън бавен и спокоен

и есенната влага да прогони.

Дано ми стигне тялото ти старо,

дано достатъчно от теб да има

и огънят ми с теб да не догаря...

... защото иде зима... Иде зима!