Мълчах, когато крещеше сърцето.
Мълчах и стисках зъби до болка.
Мълчах и преглътнах всичко, което
от суета, да кажа не мога.
Мълчах, а времето бързо минаваше.
Какво построихме? Какво разрушихме?
Мълчахме и най-красивите мигове
с теб в мълчание скрихме.
Мълчах и само наум си се молих.
И на сърцето дойде му до гуша!
Но днес, когато реших да говоря,
вече няма кой да ме слуша..
Вече няма кой да отвори вратите
и няма кого да прегърна.
И нито времето, нито сълзите
ще могат при мен да те върнат.
Сега е различно... Дали е достойно?
Не знам и дали е страдание...
Единствено знам, че мога спокойно
с теб да споделям мълчание.
хубав стих!