СПОКОЙСТВИЕ

             “...когато ме напусна и тъгата...”

                                                      Павел МАТЕВ

Отидоха си!

Залезът цикламен

напразно пали облаците горе –

отидоха си всички. Младостта ми

си тръгна първа, взе и моя Порив.

След нея тръгна Силата, в която

тъй много вярвах и така разчитах.

Отиде си горещото ми лято,

стопиха се на есента мъглите.

Отидоха си Вяра и Надежда,

изплъзва се Любов, или се крие,

а Мъдростта я няма. И изглежда,

че няма да се срещнем със София.

Амбицията се сбогува с мене,

Очакването тръгна в полумрака,

изчезна трескавото Нетърпение,

а от нощта пред мен какво да чакам?

И Радостта ми махна с длан за сбогом,

и даже Болката ми я сподири,

отиде си безумната Тревога,

Животът ми си тръгва по баира.

Една Тъга ми беше вярна само,

но вятърът на зимата задуха

и тя пое... Прости се с мен през рамо

и аз съм сам, и в мен кънти на кухо.

Спокоен съм.

Не ме боли.

Не плача.

Дори Тъгата в мене ме напусна.

Сред празнотата влагата на здрача

солена мокри сухите ми устни.