СПОМЕН
Дуварите проговарят.
Там завърнах се
и спомени отварят
прозорците стари...
Повдигам се на пръсти -
пак баба сварих...
до икона се кръсти
и моли се за нещо,
името ми споменава...
и свещи...
Дядо печката стъква...
и чайник отгоре й.
Цвят липов втъква
мигове стари...
незрими.
А кандилото плаче
и гасне...
Пак съм сираче,
в себе си дотлявам,
а сипе се пепел
по косите ми...
Сам пак оставам,
но не и самотен -
моя си е Тъгата!
Тя спомена сиротен
жив държи и праща,
не иска много -
само със сълзи неми
й плащам...
12.04.07.
© Ивайло Яков Все права защищены