Спомените за отминалите дни  

Мислиш си, че ще се върна,

като преди да те прегърна.

Но недей с надежди празни ти да се тешиш,

знай, че много ще сгрешиш.

Няма да загърбя всичко,

както правех преди време.

Няма да се мъча повече с това бреме,

което ми раздираше сърцето

и до сълзи нараняваше детето

Искам да сме двамата,

но няма как, нали?

Да сме заедно боли.

Един без друг живяхме

и въпреки това май оцеляхме.

Явно можем да сме разделени,

щом и двамата сме наранени.  

Опитвах се с всички сили

да запазя спомените живи.

Спомените за това, което бяхме

и всичко, което пропиляхме.

Спомените за онези дни,

във които се раждаха мечти.

За това как ще бъдем винаги едно.

Но май не знаехме какво. 

 Любовта затваряше очите ни,

заблуждаваше душите ни.

А това, което не видяхме,

беше, че един за друг не бяхме.

Двама непознати, в дни самотни, разпиляни. 

Мислехме, че някой ден дъждът ще спре

и болката с него ще умре. 

Но само мисъл си остана нашата любов,

щом дори и днес за нея ти не си готов.

А сега ме молиш да се върна,

както преди да те прегърна.

Но всичко с времето се изпари.

Всеки своя път сам построи.

И общите ни дни за нас останаха мечти. 

Затова не ме моли да обещая утрешния ден,

щом във вчерашния ти не бе до мен.