Споменът за теб

Имаше един човек,
за който никой не намери лек.
Той си отиде от света
без никаква следа.

Беше невероятен и мил,
откакто се е родил.
Беше грижлив и красив,

остана само споменът горчив.

Понякога в тишината чувам глас,
увеличаващ се час по час.
Все по-ясно чувам,
но раните не мога да излекувам.

Това е само въображение,
нима не може да има такова творение?
Не, невъзможно е, то се знае
и само ако някой се върне оттам, човек ще се смае.

Но досега никой не се е върнал
и семейството си отново не е прегърнал.
Загубиш ли веднъж нещо,
то се превръща в рана с начало горещо.

Рана, оставаща завинаги в мен,
пробождаща сърцето ден след ден.
Огън, изгарящ душата.
Само времето може да излекува самотата.

Беше много за мен,
остана само спомен беден.
Часове и дни скърбя ли, скърбя
и нищо не мога да променя.

Не мога да намеря думи да кажа,
дори болката си не мога да покажа.
Защото е на дълбоко,
свита там вътре, в кълбо широко.

Усещам се аз как час по час,

забравям неговия глас.
Забравям вечерите, изпълнени със смях.
Дали това е грях?

Но какво да направя,
та златния спомен да не забравя?
Помня само как дълго се смяхме
и весели игри играхме.

Но каквото и да кажа вече,
краят е далече ли далече.
Времето ще си минава,
а споменът за теб ще си остава.


В памет на баща ми !