Помолих им се да поспрат,
да позабавят лудия си беж.
Но също като див изплашен ат,
обикалят кръглия манеж.
С глухо цък, почти недоловимо,
отмерват те изминали моменти.
Толкоз ли пък е необходимо?
Кому са нужни мърдащите ленти?
На стареца от труд прегърбен,
фанатично да ги проверява?
И после пак обиден и разсърден,
че не е много, дето му остава.
Или на младока без проблем,
който с време злоупотребява?
И с всеки следващ ден рожден,
осъзнава – само то не се продава.
Помолих аз стрелките да поспрат,
но те не спират никога за никой.
И реших да тичам като ат,
може би по-бавно ще ме стигнат…
© Серафим Аянски Все права защищены