Черно като въглен днес е моето сърце,
едва тупти, а всъщност как пулсира.
Един избра от всички други цветове,
живеейки, то бавно днес умира.

Разлагат се усмивките изгонени,
а страховете кискат се на дъното.
Слънчевите чувства са прогонени.
Ридае горестно душата в тъмното.

Тичам без въздух по самотни алеи.
Усмихва се злокобно минувач симпатичен.
Мъж дарява на жена орхидеи.
А аз пак бягам от тоя живот апатичен.

И чудя се колко ли още ще мога
да се бутам в тълпите с усмивка и болка.
Играя, рискувам и вдигам залога.
Готова за една последна обиколка.