Сред четири посоки необятни
Раздиращата жажда на душата ми
когато се надипли от мъгли,
в пролуката към моите видения
ме връща, и към някакви мечти.
Съзирам в пепелта искрица обич,
която ми дарява две криле,
пак търся със надежда плаха
звездата си на своето небе.
Сред четири посоки необятни
в зениците ми пламнали възторзи,
а безпосочията незаключени
открехват ме към ширналото слънце.
Завъртам кръговрата от бленуване.
Туптя със полета на пролетното птиче
и литвам в синевата от жадуване,
забравила за болка и съмнение.
И от върха на земното кълбо
съзирам във зеницата на слънцето
как жари пламенно във залеза си
със огъня от моето сърце.
© Евгения Тодорова Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Не на всеки мечтите са му хвърлили спасителен пояс. Някои живеят в реалността, затова са обречени. А ти, лети... Можеш го.
-
Страхотен стих, Джейни!
Човек е голям, колкото са големи мечтите му...
Поздрави!
-
Чудесно пишеш ,Джейни! Поздрав за поредния страхотен стих!
-
От пепелта искрицата в буен огън превърни.ПОЗДРАВИ ДЖЕЙНИ!!!
-
Доста добре!
-
"И от върха на земното кълбо
съзирам във зеницата на слънцето
как жари пламенно във залеза си
със огъня от моето сърце."
Чудесно!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
която ми дарява две криле,"
Лети!Отива ти.Развей златиста грива
и обичта разпръсквай като слънце.
Отива ти.В сърцето да заспива
след залеза едно щастливо трънче