Среднощни размисли

Очи затварям,

ти докосваш ме.

Изтръпвам цялата

от сладостно опиянение.

Дори и мисълта,

че си до мене,

ме влудява.

Аз чувствам, че живея,

от твоя дъх отпила

дарена съм със нова сила.

И сякаш мога чудеса да правя:

когато съм със тебе,

аз съм силна!

         Всичко мога!

                   Аз живея!

Но в миг се сепвам

и реалността

ме блъска в бездна.

Дали наистина живея?

Дали изобщо съществувам?

Защо ли,

вместо в твоите прегръдки,

сама в леглото си

се мъча да заспя?

А ти къде си:

тука на земята

или във друго измерение?

И кой си всъщност:

моето голямо наказание

или пък моето спасение -

       единствената,

             най-голямата любов?

Нима съм чак такава

                            грешница,

че съм осъдена

така да страдам?

Защо ли трябва да се блъскам

                                 в стени,

между реалност и мечти?

Не може ли да стъпя

                              на земята

и да живея по човешки?

И докога единсвено

ще плащам

за свои и за чужди грешки?

Аз искам да крещя

и всички да събудя,

да викам,

колкото ми глас държи:

"Спасете ме! Та аз съм луда!

Спасете ме от моите мечти!"

За мене той е всичко,

без него не живея.

И по-добре да ме убие,

отколкото да ме държи

                             далече...

Но нямам сили

думичка да кажа.

Отпускам се безпомощна

                    в нощта...

Аз бих била щастлива,

ако можех,

поне да се преборя

                      със съня

и там наистина

да бъда с този,

който толкова обичам...

Но вместо сън,

унася ме опиянение:

докосваш ме,

        целуваш ме,

               изгаряш ме...

И ставам пепел...

A после - стряскам се

и съм  в леглото си

                              сама...

Бих искала

със тебе да живея

или пък просто

                   да умра...

                              09.08.1995 г.