"Обещавам ти", ми шепнеха очите ти,
"Обещавам ти, отново ще се върна".
А пък моите редяха умолително:
"Ах, наистина ли трябва да си тръгнеш?"
След секунди вече беше много късно.
Опустя земята, стана черно-бяла.
Тишина и мрак. Залезе всяко слънце
и забрави всяка птица, че е пяла.
Всяко място беше някак си... сгрешено.
Всяка моя дума – странна и нелепа.
Нямах нищо. Имах само много време
да вървя сама по същата пътека. ...