Години се нижат,

                        броеници безчет,

                        пролет... снегове,

                        и живот не лек...

                        А Бък все на двора,

                        кучето ни старо,

                        вярното другарче,

                        как е остаряло...

                        Козината мека,

                        галя пак с ръка,

                        дълго с нас остана,

                        ех, каква съдба...

                        Шестнайсета година

                        очите ни се вглеждат,

                        олюляваш се вече,

                        не виждаш далече.

                        Ушите кафеви

                        ослушват се пак,

                        стъпки долавяш

                        в утро и в мрак.

                        Скимтиш тихо, тихо,

                        изпращаш ме мило...

                        Съдба, колко ли още

                        Бък ще галя на живо...?