Страхувай се от сутринта, в която
ще се събудя, без да си ми в мислите.
Страхувай се. Тогава празнотата
най-после ще ме примири със истината,

че теб те няма. Няма те наоколо -
във стаята, в леглото ми, в душата.
Из пустото ще търся със бинокъл
останки от отминалото щастие.

Това, което ще те ужаси до лудост,
са всъщност миговете, във които твоето
лице ще бъде просто другост.
Ще ми е все едно. И ти ще си спокойствие.

Страхувай се, че мисълта за тебе
ще следва примера ти и ще ме остави.
И вече няма да изгарям от потребност
да бъдеш мой. Защото ще забравя

какво е да потъвам във очите ти
и да те разтрепервам със усмивка само.
А щом веднъж се изличат следите ти,
пътеката към мен ще стане яма.

Когато вечер не усещам топлината
от минало докосване, от споделеност,
аз знам, че ще привикна с тъмнината.
Престане ли без теб да е студено

ти знай, че в този миг си губещ.
Когато аз забравя личността ти,
ще значи, че съм уморена от илюзии.
Тогава се сбогувай със значимостта си.

Та, будна ли съм, без да си ми в мислите,
да знаеш, че това е смърт за двама ни.
В момента, в който сблъскаш се със истината,
не се чуди защо не съм останала.

Не пожела да се събуждам във ръцете ти.
Така че, щом се будя по-далече,
страхувай се. В един момент сърцето ми
ще спре да те тупти. И си обречен.