Светлината на Луната...

Фактически „слънчево зайче”

Луната е горе в небето-

виси над Земята, така че

сама като Слънце да свети...

А нейната прелест магична

в нощта и дори отразена

е тъй по човешки лирична:

загадъчно-обикновена...

Трепти с ореол над мечтите

на лунният здрач светлината,

така че освен със очите

я виждаме и със душата.

Когато си млад и си влюбен

възможно е с твойто момиче

по пътя да тръгнете лунен:

безкраен, трептящ романтичен...

Или пък нощта те завари

случайно замръкнал в гората,

изгубил пътеките стари-

какво ти остава: Луната.

... Аз дълго на вярвах, че може

да `е светлина отразена,

понеже духът ми тревожи-

струяща със нежност над мене-

щом бродех по н`ощите лете

загледан към нея набожно

и шепнех на глас стиховете,

с любов, но и малко тревожно...

... Във моят Живот в Океана

(мечта невъзможна за всеки!)

с носталгия хищно ме хвана

трептящата лунна пътека

и аз като Бог по вълните

сам тръгнах тогава унесен,

и чудно, тя както в мечтите,

във Родният край ме отнесе...

... За туй и не вярвам все още

напълно в научните факти,

и възможно е в някои нощи

да свети за мигове кратки!...

... А сутрин когато остава

Луната, светът да погледа:

тя някак си друга тогава

е тъжна и призрачно бледа...

Коста Качев,

04.09.2015.