Светът така е устроен -
да бъде човек все раздвоен.
Лута се между хиляди въпроси
и отговорите от Живота проси.

Но единствен този е живял,
който любовта и щастието е познал.
Но любовта не е празна поредица от думи,
нито пръскане на различни суми.


Тя се чувства от цялото тяло
и някак все едно времето е спряло.
Като вечен пламък тя гори в сърцето
и ражда сияйна усмивка на лицето.

Чувстваш, че топлина те изпълва,
семе на доброто в теб покълва.
Всичко наоколо е тъй красиво
и изпълнен си с прекрасни чувства към всичко живо.

Нови сили ти дарява любовта
и прави по-добър света.
Видиш ли любимия човек,
има вече за всичко лек.

Но често и от любовта боли,
случва се сърцето да не спира да кърви.
Тогава човек тлее в задушаваща мъгла,
няма я животворната искра.

Капят сълзи,
разбити са всички мечти.
Животът губи смисъл,
няма ни една бодра мисъл.

Всичко изградено изчезва като дим,
всеки един ден става все по-непоносим.
Времето бавно се влачи
и нещастието все след тебе крачи.


Но това е любовта,
тя царува на света.
Рано или късно идва тя
и преобръща всичко с лека ръка.

Тя е като сутрешна роса,
тъй нежна, игрива и красива,
а през зимата – слана,
бавно, коварно те убива.


Но само тя способна е да ни дари
с неземно щастие и мигове истински,
затова човек трябва да я търси,
за да сбъдне своите мечти

и до край своя път да извърви.
А само истинските неща
подаряват щастие на нашата душа
и ни пренасят в приказка една.