Чък-чък клавиатурната машина,
погледът впит и прегънат гърба,
минутата е час, денят – година,
наоколо същите натоварени хора, останали без лица.
Скърцат столове
и само един е прав,
онзи, който стяга окови
и той роб на тоз занаят.
Тежест е това... За кого ли работя?
Обичам да се трудя, но е сизифов труд,
щом без любов от нужда го правя
и лесно съм заменим за някой друг!
Какво се случва навън...
Грее ли слънце в паркове, градини?
Душата ми копнее за онзи звън,
дето се чува по есенните килими.
Поглеждам през прозореца,
в гърдите ми искра,
свободно се вее пряпореца,
прелитат птички, ята.
Запалих се цял,
пламнах като факла,
не съм за работата умрял,
някой ме погледна и ахна.
Отведнъж изправих се с трясък,
право хукнах през вратата,
чу се подире ми крясък,
нямах контрол над краката...
© Миро Милев Все права защищены