Навънка е шумно и шарено. Врява.
Животът се саморазказва.
Пее, бръмчи, чурулика, приказва –
сам се лъже, самичък си вярва.
Отварям прозореца. Ръсна трохите,
оставя тефтерчето вдясно.
Врабчогълъбите да се наситят
и нещичко може да драснат.
Как би отивало: белите листи -
и някакви трели... Макар и
те като мен не са много “нотисти”,
повечето “слухари”. ...