Съдбовен аванпост
Скършена във себе си...
съдбовен аванпост.
Докоснах се в чужда същност,
злост...
бледа, бездиханна в теменужен студ...
... мъглявина,
там издъхах те в страст и огън...
Толкова бях твоя...,
в непонятна, бяла топлина.
Тлееща, пресъхнала и разпиляна,
сега съм срината душа...
рееща се в пътища на другата...
твоя бледа, в сивото съдба.
Там не бях... била ли съм
... затихнах няма,
слята с нечия пресъхнала зора.
В лабиринта на разпъпена тъга...
безпътна пъпля те,
завихрена в енигма,
прилепнала в немоята душа,
щрих чертах, уж пъстър...,
а разлях се с поредната сълза.
Забулих се в потайността,
вплетена в твоята душа,
закотвена зад ледена стена,
отглеждана за чужда суета,
вихрена, пиляна...
гаснала във сляпа красота.
Поглед самомнителен и горд
вечността в ледено скова.
За нея си самотник,
лутащ се в скръбта...
За теб е бясна рана,
в мисълта ти... кървава стрела.
Мен... припяваше ме във лъжа.
© Ванина Константинова Все права защищены