На децата на България, пръснати по света


Сълзи от грижи уморени
спокоен вятърът ще понесе
нагоре - в облаци студени,
нагоре - в чуждото небе.
Над океани ще преминат,
над топли кленови гори,
над белите брези ще стинат,
под тях пустиня ще гори…
Но видят ли земя позната,
ще скочат в бездната без страх,
ще се посипят по липата,
ще лепне люлякът от мокър прах!
През шумка дъбова ще капят,
трева крайпътна ще поят,
игличеното огънче ще стапят,
във корените букови ще спрат.
Там в изворче едно най-чисто
ще чакат, за да дойде ТЯ,
на МАЙКАТА ЦЕЛУВКАТА ЛЪЧИСТА,
за да изпие уморената тъга.
А вятърът, това и чакал,
във миг ще грабне нежността
и пътя, в който все е бягал,
отново ще подгони по света.
От коренчето буково ще тръгне,
иглика в пазвата прибрал,
в крайпътната трева ще тръпне,
над дъбовата шума полетял...
Под него пак пустиня ще гори
и бялата бреза ще стине,
и топли кленови гори
и океани ще премине…
И някъде под чуждото небе,
и някъде под облаци студени,
ЦЕЛУВКА МАЙЧИНА ще спре
сълзи от грижи уморени.