Там,
на бялата улица
в синята нощ,
се е сгушил дъхът
на копнежното чакане.
И го чакат
очите на хиляди виелици,
разпознали
по тъмно
мощта на косите си.
Там
е тротоарът,
събиращ мечтите,
преситени
сякаш от джоба
на делничен хаос
и ръба на надеждите,
скрити,
та и ситният
ревностен валс
на вятъра,
който
разбива вълните си.
Там
са прахово сивите гранки
на спомена,
закъснял
да се върне до огън
и топлите,
скитащи устни,
рисуващи
залез пред буря
със вопъл.
Там
луната се влюбила
в скитник
и оттогава
всяка нощ
се издига и свети.
Там
те се оженили,
затова
всяка нощ
тя го пази
от вълци и деви.
Там
е безбрежно и тихо
понякога,
отчайващо тъмно
на сянка
и дори страховито.
Друг път
е буря
с парадни нашивки,
които
светят от слънцето
и заслепяват очите ми...
...
Да, там
е точно, където си ти,
мили мой зрителю...
© Мирослава Грозданова Все права защищены