Колко пъти препънах се? Колко обувки олющих?
Вадих тръните остри с до болка подбити нозе,
керемидка да имам и хлябът ни, Боже – насущний,
колко пъти на скута си, Боже, примряла ме взе?
Днес остана ми куфар очукан, препълнен с умора,
с две-три ризи, коричка любов – да си имам за път
и в съня ми стрелочници бързо и силно говорят,
край прозореца влаков, все чуждите къщи летят.
Отредил си ми, знам, Ти скиталческата орисия
дето пътища няма – с любов ми пришиваш крила,
някой ден остаряла в колиба и дом ще си свия,
там, на края на пътя, де с Тебе насън съм била... ...