ТЕ
Те носят още на робството теглото,
синила от бича в града и селото…
Те влачат пак игото нерадо;
пак са оковани –подло и злорадо…
Те пак мъкнат кораба бурлашки
и пак ги подритват с кикот дебелашки…
Те пак опъват вратните си жили –
те пак са бездомни,недраги, немили…
Те пълнят обилно догоре софрата
на дембелите алчни в града и селата…
Те вървят все напред – не завиват –
мъчителите свои даже прикриват…
Те мълчат – звук дори не издават,
на нищо вече не се и надяват…
Те ги изкарват – там – на площада,
а после ги бият – така – без пощада…
Те не виждат горящите клади,
но чува се стонът на жертви неради…
Те се изяждат – канибали същи –
нали са роби на господарите могъщи…
Те губят паметта за минало недавно;
знаят – не е за тях бъдещето славно…
Те весден си оплакват съдбата –
на робството ново непрогледна е тъмата…
Те страдат – няма вече чест и слава –
вечно машинно робство се задава…
Те губят навек свободата –
оковаха с машина дори и мечтата…
А що е човек без надежда, мечтание? –
Това е вечно, гробно мълчание!...
© Лиляна Благоева Андреева Все права защищены