Толкова си млад,
а животът как те е обзел.
Мислиш за тях, от твоя сън крадеш,
те да са добре – най-малкият,
а толкова голям.

Но и ти го правиш –
бягаш от семейството,
но искаш те да са добре.
Сто пъти казах: "Недей,
ще се поболееш, сподели."

Не мога да те лъжа,
казвам ти – ще се поболееш.
Кажи на майка си, сподели ѝ.
Не виждаш ли? Сляп ли си?
Тя страда за теб,

че лицето ти е изпито, побеляло,
очите ти са унили.
Тя го вижда.
Аз го чета по болката,
която ми изписваш с редове –

как на мен, непозната,
изливаш с кофи тъгата си,
а на нея – не, не можеш.
На жената, която единствено
ще те подкрепя до дъх последен.