Кръгът на тишината образува,
туй що земята повратно преобръща.
Мойта сянка тръшка се, бленува
и не ще зли лица да връща.
Там където полята сливат се с душата,
на изкормената скръб от сухото лице...
Преглъща като смола, превърнала се в камък.
И не, и не!
Фучи, бучи земята.
Била е тя някога невинното дете,
затворила синият си пламък.
Кръгът на тишината е безкраен.
Не стъпвай там, където сянката ми лази!
Веднъж бе духът ми всеотдаен,
Сега крилата си със кръв ще пази!
© Роси Все права защищены