Тихо влезе - без покана, през отдавна залостена врата.

Там, където никого не пускам - в моята душа.

Прозорецът ѝ са очите, в които ненадейно и невинно ти прозря,

и поразмъти тъй неволно налегналата в мен мъгла.

А, че се промъкна... май дори и не разбра!

Кой си ти? Какво си? Кой ти позволи?

Да се докоснеш до сърцето и то за миг да затрепти..?

Не те познавах, дори не предполагах

какво във мене ще отключат твоите очи.

Само миг... само миг във тях се взрях.

И какво се случи? - За Бога, не разбрах!

Не разбираш ли, ти си невъзможен грях!

Роди във мене чувство, както феникс ражда се от прах.

Объркваш ме! Припомняш ми какво е да си пак дете,

с чувства истински и чисти, които никой не може да ги спре!

Как да те прогоня, като всяка мисъл ти ми взе?

Как да кажа ,,не" на докосване нежно и леко като със перце?

Така си ми далече... Приближи се! Стъпка само направи.

Още малко, не се страхувай... Нищо, че гори!

В огъня, който ти във мен създаде, ела и се стопли.

приближи се - топлинката трябва да се сподели!