На д-р Лиляна Маркова

            Адаптация по мотиви от произведение

             на Павлина Панова

I

На дългата опашка за млеко

припрени, млади майки злобно гледат

към стария ерген - на ред пред тях -

и някак странно, тихо го одумват:

„Дете в дома му днес не го очаква,

ни коте, за което да се вайка!“

Жестоко прави са по принцип те -

той няма нито коте, ни дете…

Отглежда само… старата си майка.

II

На дългата опашка за млеко

усеща старият ерген с гърба си

как тихо го одумват и… мълчи.

Не може той реда си да отстъпи,

че техните деца растат, докато

очакват своите припрени майки.

А мъката в душата му горчи,

че неговата болна, стара майка -

едничката му, мила, малка майка

умира бавно, докато го чака.

III

Тя чувства, че не е сама във стаята -

смъртта е тук - до нея - в тишината…

Защо не я докосне вече тихо?!

Защо не я напуска светлината?!

Страхува се да не умре, докато

едничкият ѝ, скъп, достоен син,

стои пред младите припрени майки

на дългата опашка за млеко…

Понякога, когато той я храни

и като бебе нежно я повива,

а млякото се стича край устата

във най-горчивите, дълбоки бръчки,

не него вижда тя, а свойта майка -

единствената, млада, своя майка -

надвесена над нея със любов

и как със сладък мирис я приспива…

Така дори и не разбра, когато

смъртта полека, плахо я докосна

и  майчина ръка с любов изтри

от бръчките ѝ млечните следи,

сълзящи тихо, тихо край устата.

ЕПИЛОГ

Когато всички бебета в света

бяха нахранени от свойте майки,

остана старият ерген с млекото -

насред осиротялата си стая -

без коте, без дете, дори…

без майка!