Трябва ли да има край?
забравяме кои сме до вечерта
и отива си усмивката от нашите лица
със залязването на слънчевата светлина.
Аз сядам в моето кресло, ти в твоето.
Всеки в неговия дом
и мислим си двамата къде изчезва топлината...
Проблемите досадни уж общи, а всъщност ни разделят,
не ни оставят нито ден...
Въздишка след въздишка - една, две,
толкова му е тежко на моето сърце,
не ме докосват нежно вече твоите ръце...
неволна иронична усмивка озарява моето лице - всичко съградено рушим с лека ръка,
какви глупаци сме... каква беда...
Усмивката вяла изчезва и на нейно място -
сълза след сълза - не една, не две - стотици хиляди са те
и въпреки риданието самотата не изчезва,
сякаш с всеки изминал ден ти се изплъзваш
през пръстите ми като песъчинките по плажа...
Така ни се изплъзва и времето, и думите, и чувствата...
Честно ли е това?
Не можем ли да се преборим?
Заради това, което имаме? Не си ли струва?...
© Габи Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Трябва да се преборим.
Струва си. Хубаво стихотворение.
С много обич, Габи.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
ПРЕКРАСНО Е!!! 6+