Тунел, а всъщност... арка над вратата.
Обръщам се да те потърся някъде извътре,
но е дълбоко. Дълго, като мрак,
от който няма никакво измъкване...
И се повивам с мъка напосоки,
а дланите ми те опипват толкоз сляпо,
запомнили в детайли, до жестокост,
че ти си плът, душа и необятност...
Но теб те няма, а аз стоя на прага,
където тишината ми говори.
Небето гледам и не се надявам.
(Смирен съм, колкото и непоко́рен.) ...