Тя беше жива само когато играеше.
Превиваше ханш и нозете танцуваха.
Всъщност плачеше, но никой не знаеше...
Само плясъка на ръцете си чуваха.
Не узнаха, че някога тя беше стебло
(а може би още е закрепена за корен).
Предпочиташе да стане мачта, гребло,
да стане начало, откритие, спомен.
Да стане гръб на малко огледало,
да е нечия, грижливо да я пазят.
Да е легло, в себе си уютно заспало...
Дори да е под, да я настъпват и газят. ...