Тя е тъжно момиче. И ухае на кестени.
Спи в заключен кафез отстрани на прозореца.
Тя е пролетен дъжд. Нямат вкус страховете ù.
Не докосва земята. Не разбира и хората.
Всяка сутрин се крие по стените на чашата.
Не разгръща перде от лъжливи последствия!
Разтрошава мечти за врабчето на стряхата.
Чувам, често наричат я стихнало бедствие.
Под нозете й раждат се като лилии нотите,
и гласът й се стича по-лъчист от вълнение.
Приведе ли коси сред мъглата на розите,
те засрамено млъкват от опиянение. ...