Понякога идваш в съня ми,

сам с любовта, идваш, ала си отиваш с утрото.

Оставяш сълзите пак по моите очи,

оставяш сърцето само и тъжно.

Смирено приемам деня и своята тъга,

та нали тя ми е като сестра.

Сестра със злокобна душа.

Но ето, денят си отива, а аз не искам пак да заспя,

отново сама, в онази мрачна стая със студени стъкла.

Мразя нощта, но и деня, а къде да живея, ако не в нощта?!?!

Тя е моята мъгла и се крия в нея като плаха сърна.

Бягам от теб, но сърцето не ще!!!

Нима е възможно да избягам от любовта???

Нима ще се крия в нощта???

Нима ще бъда сама до смъртта???