В тежката тъма се преплитат моите мисли,
гърчейки се като змия поразена от кървав меч.
Те не напускат слабата и изгърбена моя снага,
както мечът не освобождава милата змия.
Трънливите рози оформят моята Иисусова корона,
искаща да врастне завинаги в главата ми.
Морето ме дави безмилостно в дълбините свои.
Небето сиво ме изостави сама - без изкуството общува повече с мен.
Моля, кажете къде се изгубих, покажете ми “светлината в тунела безкраен”.
Молитвите ми мъчни се изпаряват под силния натиск на тъмнината жестока.
О, Господи! Знам, че не съм сама в този покварен и извратен свят.
Тогава защо изпитвам горчивия вкус на самотата безконечна?