В тежката тъма се преплитат моите мисли,

гърчейки се като змия поразена от кървав меч.
Те не напускат слабата и изгърбена моя снага,

както мечът не освобождава милата змия.
Трънливите рози оформят моята Иисусова корона,

искаща да врастне завинаги в главата ми. 
Морето ме дави безмилостно в дълбините свои.

Небето сиво ме изостави сама - без изкуството общува повече с мен. 
Моля, кажете къде се изгубих, покажете ми “светлината в тунела безкраен”.
Молитвите ми мъчни се изпаряват под силния натиск на тъмнината жестока.

О, Господи! Знам, че не съм сама в този покварен и извратен свят. 
Тогава защо изпитвам горчивия вкус на самотата безконечна?