Умира Чернокосата

Вик, трясък, предсмъртна агония,

зов безмълвен в тъмното кънти,

надежда имаше, а после прогони я,

писък болезнен тишината строши.

„Чернокосата, Чернокосата умира!"

- извика от нейде неземен глас -

„Кърви, самотна е, бавно изстива,

до утре няма да е между нас!"

Никой на думите не отговори

и Чернокосата пак си стоеше сама,

молитвите бавно и тихо повтори,

а после просто отпусна глава.

За борба силите нямаше,

за молба думите не стигаха,

в собствената кръв се давеше,

клепачите не се повдигаха.

***

Утрото настъпи ведро и тихо

и някак си празен беше денят,

облаци небето пак изкачиха,

тъжно помнещи още нощта!

А Чернокосата още там си лежеше,

с меч надълбоко в гърдите забит,

безмълвна, бездиханна и тиха стоеше,

без да усеща деня мразовит.

Бе мъртва онази невинната,

онази, която бе просто жена,

онази, онази толкова живата,

онази без капка вина!

... Чернокосата беше умът ми...

                  ... Чернокосата беше душата ми...

                               ... Чернокосата просто бях аз...