Уморена, вълната полегна на пясъка.

Бързо притихна във лятната нощ.

Син спомен изплува, изпълни душата и.

Превърна се скоро във приказен сън.

Бисерна мида държеше в ръката си,

от морския свят, нейна родна сестра.

Беше оставена даже от вятъра,

в този копнян, блажен свой покой.

Вълната лежеше кротко на пясъка,

далече от свойто бурно море.

Старият фар и разказваше приказка

за живота примамлив на другия бряг.

Уморена вълната лежеше на пякъка,

огряна във розово от луната среднощна.

След плясък на гларуси някъде в тъмното,

вълната отново морето прегърна.

На другия ден, огряна от слънцето,

на топлия пясък, изписа сърце.