И вече нямам думи,
разпилени са
в разстоянието до теб.
Отварям уста, но сякаш
вятърът отнема дъха ми.
А сърцето учестено бие,
разбирайки колко е безсилно.
И какво да прави то
с тази страст несподелена?
Ами аз?
Да затворя ли клепачи,
уморени от дългото чакане.
А ръцете отмалели
притихват до тялото ми,
вече нищо не искат и
очите никого не търсят.
И устните пресъхнали са.
Да те викат ли още?
Не, нямат сила.
Бидейки за теб толкова красиви,
вече са напукани и сиви.
И очите бездънни са,
затворени дори.
Не могат да те видят,
нито разпознават светлината.
Дъгата дори, онази пъстрата,
която съпровожда любовта.
Вече нямам сили, дори желания.
Имам само време.
Но и него ще изгубя
след дългото чакане.