Понесе ме метрото под земята
като прашинка в дългата си пазва.
Свистяха колелата в тъмнината
сякаш страшна приказка разказват.
Нагъчкани като в консерва риба,
странен запъх кара ме да кашлям,
а тъмнината сякаш ме изпива
и страх от долу гърлото ми хваща.
Рано ми е да съм под земята,
дори и само няколко минути.
Искам да усещам оня вятър
и птиците с ухо да бъдат чути.
Да ме погали слънцето с лъчите,
да стисна на приятели ръцете,
да ми попеят вечерта щурците,
накратко, искам просто да живея.
Мразя да пътувам под земята.
В безсветлие и горе е възможно.
Обичам яснотата, светлината,
но на метрото час ще съм заложник.
© Валентин Йорданов Все права защищены