Преди да задави юли
лятото с много троскот,
ръцете ми − сомнамбули
бяла риза ти носят.
Прах я в река единствена.
Църквата беше до нея...
Очите ми калайдисваха
попове всяка неделя.
Те не разбират, че в тях
няма нелепи въпроси,
защото сърце на жена
може до гроба да пости.
Навярно ризата го разбра,
за да е вярно и просто...
Аз изоставям света.
Ти ме обичай пред Господ!