На Д. М.

Угасна оня трепет във сърцето,

със който все очаквах да те видя.

Смали се болно чувството, което

като невинна бяла какавида

живееше във нощите тревожно

и пламъци ми хапеха душата...

Любов... едва ли вече е възможно...

Надеждата е дума непозната.

Къде изчезна сладката възхита?

Със нея тихо гледах те в очите.

Дали си искрен даже не попитах,

наивно пиех на страстта лъчите.

Сега мълча. Камбана ослепяла

във мислите заупокойно пее.

Прашинка нежност, тайно оцеляла,

във сънищата ми напук живее.