В диалога вечен с Морето...

1.

Аз цял живот с Морето си говоря,

тъй както си говоря и със Бога...

Дори със тях понякога и споря,

но отговор да доловя не мога...

Там нейде из безкрайните Вселени,

навярно Бог за мен не се вълнува-

уютно във небесните селения

живее си, въпросите не чува...

Морето също в свой живот потаен

със бурите са лика и прилика,

а аз стоя на този бряг случаен

и мъча се сега да го надвикам.

... А все едно: дали молитва шепна,

или крещя по вятъра тревожен,

молбата ми остава безответна

и диалогът с тях е: невъзможен!...

... И днес съм пак безмълвен тук, а ето

в стихиен порив Вятърът подема-

на диалога вечен със морето

отново незатихващата тема...

2.

Море, море, твърдят, че си безкрайно,

но аз не вярвам вече на това,

че сам познах разтърсващата тайна

на твоята далечна синева...

И вече знам, дори да ме отвее

на следващата буря яростта,

аз винаги завръщам се на кея

където бях оставил Младостта...

И там, навярно малко остаряла,

в басмяна рокля ме очаква тя,

а времето до новата раздяла

минава в тържество на любовта...

А всеки ден наслада щом ми носи,

не питам аз: „Защо?” „Къде?”  „Кога?...”,

защото знам, че вечните въпроси

заглъхват като ехо над брега...

Тях вятърът ги носи над водата

и отговор не знае даже той,

но аз загледан сутрин в далнината

дочувам ги в припряният прибой...

3.

... Море, море, тъй както неизбежно

достига бряг поредната вълна-

все търся бряг из твоята безбрежност

и ти за мен си избор и съдба!...

Море, море, твърдят, че си Стихия,

но знам, че мога да те побера

в душата си и там да те укрия

ако посока друга избера!...

Море, море, недей да ме забравяш

изгубен във вечерната мъгла,

когато ти стихийно продължаваш,

а аз оставам тъжен на брега,

та някой ден отново ли зажали

душата ми на този бряг скалист-

пак старата ми страст да се разпали

и да отплавам с утриниият бриз!...

4.

Море, ти векове брегът си миеш,

но никога не си едно и също:

една вълна в скалата ли разбиеш,

отново с друга тука се завръщаш.

Застанал на брега сега напълно

разбирам как със тебе си приличаме

и с вятърът, платната ми опънал:

безкраят и брегът ти ме привличат,

че радостта от всеки път в Безкрая,

е бряг да зърна в хоризонта вгледан

и спрял за миг съдбата да ругая,

да хвърля котва в залива вълшебен...

5.

Море, море, обичам да те гледам

как блъскаш яростно брега с вълни!...

Море море, религия, легенда

и път към обетовани земи!...

Море, море живея си с мечтата,

че някой ден под белите платна

ще хвана пак със Вятърът вълната

да търся неизследвани места...

Море, море, дори да си безбрежно,

на картите ти белите петна

си имат бряг и вярвам, неизбежно

ще стигна там с поредната вълна,

и във безумно луда, лунна вечер

на старите моряци с дълзостта,

(която на изчезване е вече!)

ще хвърля котва в неизвестността...

6.

Море, море във твоята безкрайност

не вярвам аз, понеже вече знам

зад хоризонта скритата ти тайна

и неведнъж дори съм бивал там.

По острови населени с мулатки

съм хвърлял котва във вечерен час,

в тропични нощи, огнени и кратки,

потъвал съм в горещата им страст...

Там проумях Човешката безкрайност

на залезите в нежната тъга...

Под палмите от мислите омаян

се радвах на уюта на брега...

... Море, море, ти знаеш ли Оттатък

дали ще има лодки и платна-

все пак да бъде поносимо някак

пътуването ни из Вечността?...

7.

Море, море, аз утре ще отплавам:

съдба и орисия на моряк,

но в споменът ми винаги оставаш

с вълните плискащи на този бряг!...

Една Жена при тебе ще оставя

Море, за да се върна някой ден

и твоят бряг скалист да не забравя-

на екзотични брегове във плен...

... Тогава затъжил ще хвърля котва,

в безветрие ще висне моят флаг...

... И нека вече старата ми лодка

ненужна гние тук, на твоят бряг!...

Коста Качев,

01-22.06.2014.

Италия