В гората на времето

14 мар. 2013 г., 09:26

Поэзия

594 0 3

В ГОРАТА НА ВРЕМЕТО

Крача в здрача на Времето,

сипкав и влажен,

под клонака на дните преплетени крача

и е пътят ми призрачно-бял и миражен,

както призрачно-бял и миражен е здрачът.

По алеите вити на месеци минали

с бавни старчески стъпки пристъпвам нечуто –

в този лес имат свои пътеки годините

и по тях се разхождат живени минути.

Странни мигове крачат под сенките сиви,

неизтлели до днес,

съхранени в сърцето,

с продължителност – просто додето сме живи...

(Има мигове, траещи цели столетия).

Има мигове – вечност, епохи безкрайни,

в свойта краткост Вселената в шепа побрали,

има мигове – смърт, има мигове – тайна,

по-реални от хиляди други реалии.

Крача с тях през гората на Времето в здрача,

а мъглата роси и е въздухът влажен,

и са влажни страните ми...

Може би плача?

От дъжда ли е влагата, кой ще ми каже...

А е гъста гората и сенките – сиви,

и ме шиба в лицето клонакът на дните,

сред живени минути вървя мълчаливо

и са призрачно бледи – миражни! – мъглите.