Ярък лъч светлина,
осветява моята душа.
Надежда нова се роди
и даде път на новите мечти.
Но ето нещо пак ме дърпа
назад към болката незабравима.
И ето нещо пак ме дърпа,
назад към любовта неуловима.
Нежен полъх ме докосна,
край на мъката мълниеносна.
Щастието място взе,
във моето тъжно сърце.
Но ето нещо пак ме моли,
да не забравя онзи ден,
в който всичките упори
се срутиха във мен.
И днес,заключена в клетка,
крещя с безмълвен глас.
Пред мене, страховита гледка,
дойде и моят час.
© Белослава Танчева Все права защищены