Защо ли в тартара аз диря
твойта сянка онемяла.
Тя без глас крещи, шепти
и без очи, погалени от живот, се взира.
Незабравена още, ти от спомените се надигаш
и в ръцете си носиш плода на безсмъртието,
плод на сладостна горчивина.
На моя опит с ръце да те обгърна,
ти по детски мило се усмихваш.
И за това, че в съзнанието ми нощ и ден се скиташ,
не изпитваш и грам вина!
О, любима, кога ли от спомените истинска ще станеш,
защото ми омръзна да се задоволявам
с вечно бродеща безплътна сянка,
причина за сподавената мъка в моята душа!
© Николинка Кирилова Все права защищены