Небето с тъмно болеро
покрива пясъчните дюни.
Ветрецът скърца в колело
и морските пасажи буни.
Замръкналият стар рибар
навива мрежа до греблата,
в гемия – тъмен кехлибар –
разказва приказка с лулата...
Тъмнеят скалните откоси,
погалени от стар маяк,
и сто русалки светлокоси
танцуват в тръпнещия зрак!
Обримчен с водорасли, кеят
посреща волния сафрид,
с вечерницата аз лелея,
трептяща над планински рид.
Поклаща яхтите етисът,
заспали в старата марина.
На тих сокак ми замириса,
на рой от зреещи смокини.
Морето в своите покои
навява спомен съкровен.
Мечтая да си само моя
в несебърския гаснещ ден...
16.08.2020 г.
Из “Пътник през Рая”
© Владислав Недялков Все права защищены