Лицето ти се къпе в светлината
залезът я пръска върху теб
но душата ми е в тъмнината
животът ми студее като лед.
Заедно сме двама непрестанно
всеки ден от детството насам
преминахме през хубаво и гадно
до края всичко ще ти дам.
Ех, не е далеко все пак той
имам болест тежка и лежа
нямам нито миг и грам покой
само с тебе мога да се утеша.
Твоят образ благ е запечатан
в моята глава си само ти
и гледам ти все тъй в прозореца се взираш
питаш се кога смъртта ще долети.
Знам, бреме съм ти тежко вече
живота е пред теб и искаш да живееш
не бой се мъничко човече,
скоро пак под слънцето ще пееш.
И пак поглеждам аз навън
с мътен блясък и вина в очи
чакам дяволският звън
от твоят топъл лик да ме отдалечи.
Залез като изгрев се изниза
а слънцето по своят път пое.
Последно сбогом и на тебе жълт другарю,
за последно виждам твоето лице.
© Пламен Петров Все права защищены