Защо си златна моя изтъняла?
И теб ли мъка някаква топѝ?
Едва, едва мъждукаш над квартала,
полягат сенки в старите липи.
Едва те виждам. Облачно си бледа,
а вятърът се учи да пълзи...
Поспри за миг над мен – да те погледам,
стихът ми плаче с восъчни сълзи.
Изгрей ми, златна моя. Посвети ми.
В нозете ти преситен спи градът.
В светулки ще превърна свойте рими...
Към теб и мене обич търси път...