Капки черна роса мътят очите ми,

не виждам пътя си, не дишам,

тежки окови увиснали в гърдите ми,

умирам, но отричам...

Последен поглед впервам в светлината,

смисълът крещи, че е там и че го има,

обръщам се, загърбвам на света вината,

усмивка раждам, едва забележима.

Реших, че има нещо неоткрито,

че има още неусещан пламък,

има щастие в къс небе обвито,

че има обич и в сърце от камък.

Глава повдигнах, усетих на света дивите води,

сърцата и очите хорски,

имах тази сила да се върна там... нали,

не исках да потъвам в почвите му горски.

Прескачах долини и хълмове,

реех се над свободата безгранична,

носих се и снимах с поглед златните ù кълнове,

на таз земя желана и цинична.

Видях и теб, навел глава и плачещ,

заровил пръсти в студена пръст,

край тебе гарван тихо крачещ,

откупващ мощната ти мъст.

Ти кълнеше тихо и шептеше "Съжалявам,

не знаех как да те обичам,

не знаех на кого какво да позволявам,

не знаех, че от себе си ще се отричам".

Протегнах топли длани да те сгрея,

обичах те, не трябваше да те оставям сам,

не те достигнах, осъзнах, че вече не живея,

че заради теб изчезнах и ме няма там... 

Очи затворих, заплаках с призрачни сълзи,

не бях успяла със света да се преборя,

не беше чул той моето "прости"

и непознатата врата аз трябваше да си отворя.

За последно се обърнах, да погледна в твоите очи,

видях в тях безжиненото свое тяло,

на нашия таван, обвито с твоя шал - виси

и гмурнах се в небитието бяло...

В твоя чест аз днес умирам,

дадох всичко свое да не ме боли,

в твоя чест аз днес умирам,

не искам... съживи ме със сълзи!