Нощта се спуска, озарила леден поглед

в лицето на смълчаните луни.

Белее призрак - странник, бродещ

в горите от хълмистите лъчи.

Дойде и звън на птица с глас отровен,

примесен в здрача, приглушен от синева.

А тя във жълто бе обагрена с оловен

плясък от проскубани крила.

Не пиша импресия в мрачно за теб,

но ти се разчиташ безгласно.

Сподавен е стонът ти тлеещ, уви,

но аз разчитам го ясно.

И спусна се черна завеса в горчиво,

приплела се с вино непито до свещ.

Тъмата сред нищото стича се мълчаливо,

добавила в себе си тебе и мен.